EN

МИНИСТЪР БОИЛ БАНОВ: ДИГИТАЛИЗАЦИЯТА И СЪВМЕСТНАТА РАБОТА НА ДЪРЖАВАТА С ОБЩИНИТЕ СА КЛЮЧЪТ ЗА ОПАЗВАНЕ НА СГРАДИТЕ – ПАМЕТНИЦИ НА КУЛТУРАТА

08.03.2019

 

Разговор с Боил Банов – министър на културата. Добро утро.


Добро утро. Честит празник.


Благодаря много. Като продължение на разговор, който започнахме вчера, но всъщност е с много голяма предистория и е свързан, с конкретния случай с доклада на Сметната палата, от който стават ясни две неща. Първо, сградите, които имат архитектурна и културна стойност се намират в окаяно състояние, което ние го знаем, виждаме го и сме правили много репортажи за това. Второ, посочени са и виновниците, сред които и Министерство на културата. Това е поводът да ни гостувате. Вчера имахте една пресконференция, на която обяснихте критичните констатации и това, което ще направи министерството, остават два въпроса: защо сега? И какво оттук нататък?


Защо сега, а не предишните 50 години, аз не съм бил роден още, когато са стартирали тези проблеми.


Да започнем от началото на вашия мандат.

 

А от началото на моя мандат, тези 50-годишни проблеми търсят решението си всеки ден конкретно, ясно и целенасочено.


Толкова ли е трудно?


Много е трудно.


Защо?


Защото когато половин век нещо е изоставено, то не може да бъде решено за пет дни или пет месеца.


А това неслучайно ви попитах, защото дали става въпрос за безстопанственост или безхаберие, или става дума за умишлено действие, е важен въпрос относно неговото решаване също така?


Умишлено действие, безхаберие има, безстопанственост има. Огромна част от тези, особено архитектурните паметници, които са над 19 хиляди, се намират в ръцете на частни собственици. Тези частни собственици, за да бъдат мотивирани да оправят своите сгради така, както е по закон. Това е сложен процес, който първо, трябва да тръгне от тях. Ние сме тези, които спазваме реда, провокираме ги да правят съответните необходими ремонти, поддържане и спазване реда да не се променя статутът на тези сгради и те да запазят своята същина, защото това е важно за поколения напред. Но в крайна сметка частният собственик е този, който трябва да направи стъпки за това да оправи жилището, в което живее и оттам идва сложността. През социализма…

 

Сега и тук имаме два варианта.


… това нещо се е решавало малко по-просто. Оттам ни е този наследен проблем с огромна част само декларирани сгради, които нямат окончателен статут, защото тогава малко по-силово държавата е имала механизми, с които да накара този или онзи да направи едно или друго.


А сега малко по-силово някои, които си купуват такива сгради с цел да бъдат съборени, правят там търговски центрове като ги сриват.


Къде?


На различни места. Защото има казус, при който собствениците нямат финансови средства и…


Точно.


Така, обаче има и друг, при който един човек с много пари е готов да изчака сто години, ако трябва да минат и накрая да се промени законодателството…


Аз бих казал, че управлението на министерството сега, нашият екип откакто е, е доста консервативно по тези въпроси и много стриктно се стреми да спазва закона, с оглед съхраняване паметта. Така че прецеденти, по наше време, в тази посока много рядко могат да се намерят.


Сега, ако става дума за това колко е трудно процедурно, то защо е трудно да се дигитализират, да са много ясни като обекти, описани? Защо един човек отговаря за 3000, както разбрахме от този доклад такива обекта? Той може ли да ги види въобще в рамките на живота си, да ги огледа, ако говорим така. Това защо е трудно, поне чисто организационно?


Аз ви казвам, 50 години не е правено, това което по света е правено – дигитализацията тръгва сега. И ние сега имаме проект, който все още не може да реализираме, защото е в процедура на жалене – има избран изпълнител, който да реализира, но сме в процедура на жалене. След това ще свърши в един момент, надявам се, след някой и друг месец. Т.е. това са стъпки, които е трябвало да бъдат правени години, години, ако държавата наистина е имала намерение, сериозно, да съхранява, да опазва и да развива своето културно наследство. Сега това, което правим – да дигитализираме, да, 3000 обекта на един човек са много. Но ако всичко е дигитализирано и, ако общините работят съвместно, както е нормално да бъде, няма нужда на всеки обект да има човек. Не е това смисълът и не опазва така по света. Дигитализация – това е ключовата дума, съвместна работа на държавата с общините. Това, което ние правим и го правим реално - повече от два пъти е качен бюджетът на Института на паметниците на културата. Заплащането им е качено над 30 към 40%, близо, с цел да дадем възможност на хората да получават адекватно заплащане на своя труд. С цел да имат възможност да наемат университет или сходни организации, които да разширяват своята дейност и да им се подпомага. Това, което правим реално е ремонтираме с тези, пусти ремонти, които нямат край, с тези безкрайни процедури, но и там му се вижда края – ремонтираме и правим в Министерство на културата, в едно подземие, което преди ползваха за ресторант. Сега го правим наистина една модерно хранилище, където да бъде събран целият архив, да бъде в състояние, в което е необходимо, да има свободен достъп до него и заедно с дигитализацията това ще реши много проблеми. Освен това опразнили сме първия етаж на министерството, където институтът ще бъде настанен, за да съхраним, да съкратим абсолютно всички възможни срокове, които сега стават сега то това, че сме в различни сгради, на различни места в София.


За да си го представим, примерно, взимаме Къщата на ягодите. За да разберете вие всичко за нея, колко време трябва служителки да ви събират папки и други подобни неща от различните сгради, да ви ги донесат и да ви дадат информация за нея, за да знаете? Което подозирам, още по-бавно ще стане, когато някой друг поиска тази информация.


Процесът не е толкова бавен. Той е в рамките на няколко часа. Не е толкова бавен. Въпросът е, че много са исканията към Института. Всеки, който е в резерват, в охранителна зона, в централна градска част на София, на Пловдив, на Варна и тръгне да прави някакво преустройство на своя балкон или иска да извади една табела отпред, или да направи нещо, той отива и подава съответен проект в Института за паметници на културата. Освен това цялата археология в страната също минава оттам. Просто много е обемът работа и много са постъпилите проекти. Иначе технологично за няколко часа може да бъде извадено всичко, в една експертна обстановка да бъде разгледано.


Подозрителни сме, защото дори сега, когато казвате и да се срине една къща, и някой клошар да започне да пуши цигари там и да я подпали, след това нейният собственик е длъжен да я възстанови в същия вид.


Длъжен е, да.


Хубаво, но защо тогава такива нездрави апетити от хора, които нямат проблем да поддържат сградите в изправен вид, говоря за тези богатите бизнесмени, които обичат стари къщи с архитектурна стойност, и които не ги поддържат, не им е по-изгодно да ги поддържат в добър вид преди, а по-скоро след като паднат да ги възстановят им е по-изгодно?


Имаше една практика в последните 20 г., която между другото е и световна практика, тя не е съвсем отречена, да се дава възможност за надграждане с вграждане на основните, ключовите фасади на сградата. Това се прави по света. В България по-консервативен поглед имаме към тези неща. Особено във времето, понеже се нагледахме и на някои неадекватни решения в тази посока, нашият консерватизъм се засили. В този смисъл такива собственици, които имат финансовата възможност да чакат, предполага се, че чакат една хипотеза, в която да им се даде да надградят нагоре етажи, етажи, както дава да кажем Законът за устройство на територията и евентуално, в най-лошия за тях случай, да вградят къщата вътре. Но все повече става ясно, особено последните години, че тази хипотеза в много малък процент влиза и там, където наистина позволява средата наоколо, ансамбълът т.е. на сгради не е съхранен. Това са едни от целите и задачи. Със сигурност преди това, преди 5-6 г. законът пък казваше – като е съборено едно нещо, то вече го няма. Не. Законът е променен. Дори да се събори нещо, дори да стане бедствие, то трябва да се възстанови. Между другото, тук е много важно да се знае – със същите материали, със същата консистенция.


Разбрах. Едно изречение от вас и отиваме към Тодор Чобанов, на когото ще зададем същият въпрос, защото Общината също е солидарно отговорна за паметниците архитектурите и културните. Въпросът е, че вчера стана ясно, че законът позволява да се ипотекира едно жилище, което собствениците не поддържат и после държавата или общината да си търси парите от тях, така че то да е ремонтирано на време. А ние бяхме останали с впечатлението, че това тепърва ще се иска като закон да се въведе.


Не. Има го. Значи, прави се ремонтът и се ипотекира за сметка на собственика. Само че така е разписано в закона, с такива процедури, по такъв начин се стига до това, че 10 г. трябва да се стиковаш и то пак ще падне в съда. Това е, което сега и със Сдружението на общините правим, очакваме техния законопроект. Защото те са най-близко до тази ситуация и те знаят какви са стъпките, които са необходими. Ние ще го подкрепим изцяло. Трябва да се направи закон и дано бъде подкрепен от законодателя такъв, щото това да бъде една бърза и ясна процедура.

Опасенията на хората са, че точно така както в тази рубрика, която условно нарекохме „всичко е условно по Черноморието и там изникват някакви неща“, така пък ще се стопят и ще изчезнат докато в процедура и проблеми в комуникацията между различните институции се решават тези неща.


Нищо няма да се стопи, нищо няма да изчезне. Точно сега, в последната година и половина-две, се правят толкова ясни и категорични стъпки, че въпросите ще бъдат крайно решени неминуеми. Искам тук нещо много важно да кажа – понеже има една спекулация, че тези къщи, които са само с деклариран режим, те нямат правата, не се опазват, колко къщи били само декларирани.


Те са около 15 хиляди.


Да, така е. През социализма са ги декларирали, не са им направили режими. Но те са декларирани в най-силните си режими възможни. В този смисъл те се пазят от закона по същия начин, както и с окончателен статут. Това трябва да се знае. Това че те са само декларирани, то ги прави абсолютно, те се пазят по идентичен начин, както останалите, които имат постоянен статут. Т.е. от тази гледна точка няма никаква опасност за сградите. Това че са само на декларативен режим, законът е казал – пазят се по същия начин, все едно режимът е постоянен.


Сигурно ще прозвучи много наивно, но да попитам – добре, не може ли по една програма, както се санират панелките, просто да се направят, защото цели квартали се маргинализират? Например, визирам Стара София и районът около Женския пазар, който беше ремонтиран, който беше прекрасен, може да се превърне в център на културно пространство, както по много други градове в света сме виждали да се случва и това не става, според мен, защото фасадите изглеждат по този начин.


Фасадите не са основният проблем. Ние се дразним от фасадите, но всъщност проблемът на тези къщи са конструкциите. Тези къщи са стари, повечето паянтови, гредореди. И проблемът е, че инвестицията в тях не е просто до една фасада. Фасадата не е ключът. Ключът е в конструкцията, за да бъде съхранена във времето. Иначе фасадата я правиш и ако конструкцията не е направена отдолу, затова те искат много повече инвестиция и много по-сериозно отношение.


Благодаря ви за гостуването.


Благодаря и аз.